Създаден на 4 април 1949 г. Северноатлантическия договор (НАТО), чиято основна функция в периода на Студената война бе възпирането на СССР, вече над 75 години представлява критичен компонент от гарантирането на мира и сигурността в Европа. С присъединяването на Финландия (2023 г.) и Швеция (2024 г.), територията на Алиансът обхваща 32 държави-членки с над 950 млн. души население и 27 000 000 км² територия, превръщайки се в най-мощният военен съюз в човешката история. Анексирането на полуостров Крим от Руската федерация през 2014 г. и последвалата пълномащабна инвазия на руската армия в Украйна, изправят НАТО пред значителни геополитически предизвикателства, далеч надхвърлящи региона на Европа.

В отговор на руските действия, Алиансът, освен безпрецедентните нива на подкрепа за правото на самоотбрана на Украйна, се зае със запълване на пропуските във военните си възможности, увеличаване на разходите за отбрана и преоценка на своята стратегия, което доведе до приемането на нови регионални отбранителни планове. НАТО премина към „изнесена обрана“ по протежението на Източния фланг, където бяха разположени многонационални батальонни бойни групи в България, Румъния, Унгария и Словакия, в допълнение към тези в Полша, Литва, Латвия и Естония, като съществува амбицията те да бъдат надградени до нивото на бригади и потвърди ангажимента си към стабилността на Западните Балкани. На срещата в Мадрид през 2022 г. Алиансът прие нова Стратегическа концепция, в която Русия е определена за „най-значимата и пряка заплаха“ за сигурността на съюзниците, мира и стабилността на евроатлантическата зона заедно с тероризмът и увеличаващите се хибридни и кибер заплахи. Основна цел на концепцията е гарантиране на колективната отбрана въз основа на 360 градусов подход и значително укрепване на способностите за възпиране.

Освен заплахата от ревизионистичната политика на Кремъл, НАТО за първи път обръща внимание и на Китайската народна република, която е разглеждана като системно предизвикателство поради нарастващата ѝ военна мощ, задълбочаващото се стратегическо партньорство между Пекин и Москва и техните опити за подкопаване на международния ред. Именно партньорството по оста Русия-Китай-Иран-Северна Корея, по думите на генералния секретар на Алиансът Марк Рюте, създава предпоставки за обединението на двата основни театъра – евроатлантическия и тихоокеанския и укрепване на връзките на съюза с Южна Корея, Япония, Австралия, Нова Зеландия.

Паралелно с геополитическите предизвикателства, НАТО е изправен и пред заплахата от ограничаване на американската подкрепа за европейската сигурност. Причина за това е завръщането на американския президент Доналд Тръмп в Белия дом през 2025 г., който винаги е гледал на военния блок през критична призма.

Мощта на Съединените американски щати е определящ фактор през по-голямата част на XX в.  Макар страната да запазва лидерските си позиции по отношение на икономическата и военната сила и през XXI в., тя се изправя пред все по-сложен набор от геополитически предизвикателства породени от войната на Руската федерация срещу Украйна, което има големи последици за глобалната сигурност и Китайската народна република. Москва и Пекин са разглеждани като авторитарни сили преследващи ревизионистична външна политика, но всяка от тях представлява различен тип заплаха за Вашингтон. Докато Русия е считана за непосредствена заплаха за международния мир и стабилност, Китай е разглеждан като единствения конкурент, който има намерението да промени международния ред и разполага с инструментите, които неговата икономическа, военна и особено технологичната мощ генерира за постигането на тази цел.

Като противовес на задълбочаващото се стратегическо партньорство между Пекин и Москва и за съхраняване на американското надмощие на международната сцена, през последните години администрацията на президента Джоузеф Байдън залага на многовекторна стратегия, основните постулати на която са позиционирането на САЩ като защитник на демокрацията и задълбочаване на трансатлантическите връзки със съюзниците в Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион. По същество това означава фокус върху международни организации като ООН и военнополитически съюзи от типа на НАТО в стремеж към съхраняване на международния ред. Израз на това е подкрепата, която Вашингтон оказва на Украйна във войната ѝ с Русия, Закона за черноморската сигурност от 2023 г., който не се ограничава само до членките на Алианса – Румъния, България и Турция, но обхваща и Молдова, Украйна и Грузия и трансформирането на икономически блокове като инициатива „Три морета“, в която влизат редица държави от Централна и Източна Европа, в стратегически ориентирани съюзи и част от по-голямата стратегията на Вашингтон за париране на руската експанзионистична политика и нарастващото глобално влияние на Пекин.

Избирането на Доналд Тръмп през 2024 г. за президент, чиито икономически национализъм и мото „America First“, заплашва да ускори упадъка на водения от Вашингтон международен ред. Това допринася за съществена промяна във външната политика на САЩ. Новата президентска администрация в Белия дом придава по-голям приоритет на китайското предизвикателство (пред това на Кремъл), но справянето с него ще изисква укрепване на връзките с партньори и съюзници. Дистанцирайки се от стратегията на своя предшественик, действията на Тръмп обтягат ненужно отношенията с трансатлантическите партньори, заплашвайки да изправят САЩ пред много по-лошият сценарий да останат без съюзници.